Зареждане...

Дърворезба – Български занаяти

Дърворезбата представлява художествена обработка на дърво, посредством неговото издълбаване, за да се оформят ясно различими и въздействащи на зрителя форми. Дървесният материал, който може да бъде използван варира по своят цвят, шарка, твърдост и други свойства, като често срещани са дърворезби от орех, липа, бук, дъб и други. Инструментите, с които дърворезбарите най-често си служат за да оформят своите творения, са набор от различни длета и чукове, както и различни пособия за дървообработка. Основната техника, която се използва, може да бъде с леки удари в горния край на длетото или с натиск от ръката на майстора. Често срещани в резбата са растителните елементи като бръшлян, дъбови, лозови, акантови листа, цветя, чепки грозде и животинските изображения като змейове, лъвове, птици, а също така композициите, основаващи се на геометрични мотиви, арабески,
плетеници и други.

 ‍
Едни от най старите запазени свитеделства за дърворезба по българските земи датират от времето на Втората българска държава, но може би корените и се крият по-рано, взаимствайки от късноантичните и средновековни украси на каменни елементи, колони или на църковни изделия. Дърворезбата в добре познатият си вид по нашите земи се появява около началото на Българското възраждане. Oбществените промени, случващи се по това време в Европа и Османската империя предразполагат нов културен подем. Така, вдъхновени от обкови и орнаменти от стари църковни книги, в края на XVIII век добиват популярност майсторите резбари, а дърворезбата търпи своя разцвет.
Постепенно променящия се културен климат дава нов тласък на българското занаятчийско изкуство, като разширява неговия обсег, а влиянието на дърворезбата в светогорските манастири (Атонската резбарска школа) се пренася и в работата на българските майстори. С течение на времето за пръв път дърворезбата започва да се появява и в домовете на по-заможните хора, като тя се пренася от храмовете в градската архитектура и става част от нейния нов облик, съчетавайки функция и естетика. За разлика от църковната украса, която е тържествена и пищна, обликът на резбата в битовото и измерение е по-премерен и по-скоро подчертава определен елемент на сградата. През XIX век строителството на църкви се засилва, а с това и резбата на иконостаси и църковно обзавеждане.
Културният подем през този период в приложните изкуства създава характерни професионални школи от занаятчии от различни сфери, като иконопис, резбарство, строителство и други, а за най-стара се приема Тревненската школа, за която съдим от каменен надпис от 1804 година, който гласи за създаването на майсторско сдружение. Характерни за нейното начало са растителните елементи, като с течение на времето майсторите обогатяват своите произведения с други, разнообразни животински, човешки и геометрични мотиви. Взаимодействието с други художествени центрове в българските земи, като тези в Самоков, Дебър, Калофер и Банско обогатява и насища културната картина в този период. Освен резбарите от установените школи, са се появили и пътуващи занаятчии от различни места, които са обикаляли и са практикували своя занаят, по начин, отличаващ се от този на установените
занаятчийски центрове.
След средата на XIX век, дърворезбата постепенно преминава от вид изкуство към занаятчийско производство, а след Освобождението, повлияни от западните орнаменти и гипсови отливки по фасадите, които навлизат в България по това време, майсторите започват да вплитат тяхната орнаментика в своите работи по сгради и особено в украсата на мебели. С промяната на градската среда и увеличаващата се индустриализация, резбата постепенно отстъпва на по-модерните технологии за украса.


Можем да обобщим видовете дърворезба на три основни:

Църковна – Богата на орнаментика и тържествена по характер, църковната резба слага началото на този занаят по нашите земи. Влияние за нейното създаване, оказват различни методи за украса на религиозни книги и предмети от средновековието, като постепенно тя приема в стилистиката си различни ренесансови, барокови, византийски, средиземноморски, ориенталски и други мотиви. Предмет на украса с този вид дърворезба е била предимно църковната мебел, най вече иконостаси, амвони, тронове, аналои, проскинетарии. Художествените школи, които се появяват в началото на XIX век внасят както разпознаваем стил, така и разнообразие в занаята и го правят различим в отделните краища на българските земи.


Битова – Пренесена от религиозните храмове в домовете на по-богатите жители на големите населени места, този тип дърворезба се характеризира с украсата на определени дървени детайли от архитектурата на градската къща. С по-обрана и премерена натура от църковната и често служейки за акцент върху колони, парапети и врати, този тип резба достига своя връх с появата на скулптираните тавани, – големи, резбовани композиции, характерна за които е централната, концентрична подредба на елементите и сходството с небето и слънцето, превръщайки помещенията над които се извисяват във своеобразни светове между четири стени.


Пастирска резба – Този вид дърворезба е започнал на чисто битова основа, а неговите създатели са били в повечето случаи самоуки. Зародил се е от овцевъдството, заради което често хората са прекарвали месеци наред далеч от домовете си в търсене на паша за животните и по своя инициатива са украсявали притежанията си. Характерни за пастирската резба са подчертано ниският релеф, както и множеството геометрични форми, напр. прави резки, мрежи, пръстеновидни украси, плетеници и други, като всичко това е продиктувано от наличните условия и инструменти на правещия резбата, като в случая най-често това са били малки ножчета и други лесно преносими резци. Най-често тя е украсявала предмети от ежедневието на овчарите, като геги, дървени лъжици, чаши, кобилици, съдове за течности, столчета и други. Особено характерни са пастирските геги, които често включват символи на заобикалящия овчаря свят, като овен и змия, а дръжките са украсени с различни мотиви от геометрията. С напредването на времето овчарската резба се пренася в дома на обикновените хора и в някои селски църкви, като нейното влияние започва да се забелязва и в работата на занаятчиите.



Бележки
Вакарелски, Христо – Българско народно изкуство. София, Издателство „Български художник“ 1969.
Вакарелски, Христо – Етнография на България. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“ 1974.
Мавродинов, Никола – Изкуството на българското възраждане. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1957.
Народни художествени занаяти в България. София, Издателство „Спектър“, 1992.
+