fbpx
Зареждане...

Грънчарство – Български занаяти

Грънчарството е занаят, който се занимава със създаването и украсата на керамични изделия, предимно битови съдове. Майсторите грънчари създават изделия като гърнета, стомни, паници, сачове, делви, гювечи и други. Основната суровина за направата на грънчарските изделия се нарича глина. Глината, използвана за грънчарството е много пластичен материал, който може да бъде добре оформен и се поддава на топлинна обработка за подобряване на качествата си. Тя се добива от определени почвени слоеве, като в миналото хората са знаели къде има находища на подходящ материал и са го събирали с тази цел. За да стане удобна за работа, глината се смесва с вода, а в нейния състав могат да бъдат включени и добавки като например шамот, които да подобрят качеството и структурата на крайния продукт.

 

Обработка на глината

За самото оформяне на суровината във изделие/съд, майсторите използват грънчарско колело. То представлява плоска, кръгла повърхност, която се върти около собствената си ос, а изделието се формира на принципа на струга, като грънчарят с ръце оформя меката глина върху плота, като поддържа повърхността на изделието мокра. Въртеливото движение позволява да се запази добра симетрия и по-лесно да се получават техники като издължаване и разширяване, както и употребата на различни инструменти за оформяне, украса, отрязване и други. В миналото грънчарските колела са се задвижвали предимно с крак, а по-модерните разчитат на електромотор. След като добият крайната си форма, съдовете се оставят да изсъхнат за няколко дни, след което се изпичат в специални пещи, на висока температура. Печенето обезводнява равномерно материала, намаляйки леко обема на изделието, а също така променя структурата на глината и я прави по-твърда, издържлива и огнеупорна. На изделията може да се приложи процес, познат като глазиране/гледжосване, представляващ нанасяне на повърхностен хидрофобен слой, който предпазва изделието и го прави подходящо за съхранение на по-голямо разнообразие от съдържания, както и за готвене. Съдовете могат да бъдат допълнително нашарени със специални бои, а съществуват и други видове украса, като набраздяване/гравиране на повърхността им или добавяне на допълнителни глинени елементи (напр. дръжки), което става преди изпичането. Крайният резултат е красив, функционален и здрав съд, който при внимателна употреба може да издържи дълги години.


История на грънчарството

Обработката на керамика е несъмнено един от най ранните занаяти, познати по днешните български земи и могат да бъдат намерени много доказателства за неговото присъствие при първобитните култури хиляди години назад. Нуждата от създаване на пособия за хранителни и търговски нужди, съчетана с относително лесния за добив и обработка материал, както и с липсата на по-модерни технологии за тази задача е налагала широката употреба на това умение още през каменната, бронзовата и желязната ера, при древните траки и елини, както и по късно във времената на Римската империя. Едно от доказателство за това са множеството открити красиво изрисувани съдове, най-вече от тракийски и гръцки произход. По времето на Първата българска държава се наблюдава продължаване на античната практика керамичните изделия да служат както за ежедневни, така и за естетически цели. През Втората българска държава грънчарството се разпространява в черноморските райони под културното влияние на Източната Римска империя, а успоредно с тях Търново се установява като голям център за производството на керамика. В следващите векове на османското робство битовата функция на съдовете почти изцяло измества художествената, заради лошите условия за живот и културно развитие. Все пак се запазват някои елементи от средновековната украса, които намират приемственост по време на възхода на българската култура след края на XVIII век.


Възрожденски период

През този период се запазва предимно съдовата керамика, а за нея се използва основно местна суровина, като червената глина е била предпочитана пред бялата, тъй като е кореспондирала на естетическия вкус на тогавашните българи. Основните грънчарски центрове през периода на Възраждането са били с. Бусинци (Трънско), Троян, Берковица, Габрово, Видин, Разлог, Самоков и околностите им. Формите на изделията им са много разнообразни – битови, но и украсени с мярка. Като наследник на средновековната българска керамична традиция първа се явява Бусинската грънчарска школа. Почвата върху която село Бусинци е разположено е особено подходяща за изработка на глинени съдове, като в този период в селото са работели над 300 майстори-грънчари. По късно се развива и керамичното производство в Троянско, като то се различава от бусинското по това, че е по-пригодно за градските жители, както и за износ, заради по-богатата си украса. В края на XIX и началото на XX век стремежа на троянските грънчари да конкурират навлизащите европейски стоки налага използване на по-богата орнаметника, като добавени пластични детайли, и по-шарени глазури. Габровския край пък е характерен с по-голямото разнообразие на класическите форми и със сграфито елементите си. Въпреки че, подобно на другите занаяти в началото на XX век, и грънчарството търпи загуби във производството си заради налагащите се вносни западноевропейски продукти, то успява да се запази и да не изчезне напълно заради битовата си функция.

Съвремие

Неизменна част от бита в продължение на хилядолетия, днес грънчарството се приема по-скоро като форма на изкуството, а неговите изделия се използват най-често като естетическо допълнение за дома и градината или в качеството си за съхранение и приготвяне на традиционни гозби.

още Български занаяти:
Дърворезба
Ковашки занаят
Тъкачество

Бележки
Вакарелски, Христо – Българско народно изкуство. София, Издателство „Български художник“ 1969.
Вакарелски, Христо – Етнография на България. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“ 1974.
Народни художествени занаяти в България. София, Издателство „Спектър“, 1992.
+