fbpx
Зареждане...

Ковачество – Български занаяти

Ковачеството е занаят, занимаващ се с пластичната обработка на метал. Това може да бъде с чисто функционална цел или да съдържа в себе си художествен замисъл. Майсторите-ковачи оформят метала след като е нагрят до определена температура (на която става по-лесен за работа), като това става в специално ковашко огнище. За постигането на високи температури е нужен постоянен въздушен поток в разпалената жарава – за това ковачът си служи с духало или мех, който осигурява необходимото количество кислород на огъня. Вече горещият метал се оформя чрез множество премерени удари с чук върху твърда и здраво закрепена повърхност – наковалня. В по голямата си част тя е плоска отгоре, но може да има и скосени рога отстрани, върху които по-удобно да се формова изделието в определени ситуации. Ковачите разполагат и с голям набор от различни по форма и големина чукове, всеки подходящ за дадена употреба. Когато случаят налага целият елемент да бъде нагрят – се използват ковашки клещи за да може да бъде удобно захванат, без да изгори ръцете на ковача. Клещите също като чуковете могат да бъдат във всевъзможни форми, в зависимост от това каква функция изпълняват. Ковачите могат да оформят метала чрез огъване, издължаване, сплескване, усукване, завиване, отрязване, ковашка заварка, щамповане и други операции.

 

За изработката на режещи инструменти се използва метал с високо съдържание на въглерод – по-познат като стомана. Когато стоманата се нагрее до определена температура и бъде рязко изстудена в масло или вода – тя се втвърдява и придобива различни свойства от обикновеното желязо, които са подходящи за ножове, брадви и други сечива с режещ ръб. Този процес се нарича закаляване и е изключително важна част от изработката на много изделия на ковашкия занаят.


Сведения за развитието на ковачеството на Балканите съществуват още от древността, тъй като траките и културите преди тях добре са познавали добива на руда и металообработката и са ни оставили наследство под формата на различни сечива, оръжия, колесници, украса. Първоначално те са боравили с благородни метали, мед и бронз, до откритието на желязото, което променя облика на металообработката а и на тогавашния свят. Тези факти са дали добра основа за развитието на ковачеството в средновековието, когато то е било широко разпространено и нужно, защото всяко населено място е имало нужда от изработване, заточване и ремонт на земеделски и битови сечива като мотики, лопати, сърпове, брадви, от оръжия и от подковаване на конете, като тези нужди се запазват през годините до началото на индустриализацията.


Особен подем на ковашкият занаят се забелязва през периода на Възраждането, в градове като Габрово, Самоков, Сливен и други. Според различните нужди на обществото, майсторите започват да се специализират в производни на ковачеството занаяти – изработка на огнестрелни оръжия(тюфекчийство), ножове, ножици, брадви, селскостопански инструменти, както и на гвоздеи. Изработвали са и конструктивни елементи и обзавеждане за новоизграждащите се по това време църкви, като обкови, панти, дръжки, ключалки, решетки за врати и прозорци, като това се пренася на по-късен етап и в жилищното строителство в по-заможните къщи в градовете.


Майсторите-ковачи са демонстрирали богат усет към декоративните елементи и са използвали различни комбинации и поредици от резки, точки, розети, кръгове, полукръгове, както и геометрични мотиви, за да придадат определена орнаментика на изделията си. Понякога са украсявали оръдията на труда с прости декоративни шарки, за да внесат художествен елемент в ежедневието на ползвателите им. Много от продуктите на ковашкия занаят са с битов характер, като различни свещници, инструменти за поддържане на огън (маши, дилафи, ръжени), кантари, а някои от тях също са притежавали и художествена стойност, съдейки по формата или украсата им.
В наши дни ковачеството в голяма степен е преминало от необходимост във форма на изкуството, като трябва да отбележим, че освен самостоятелно с художествена или функционална цел, то все още е съставна част от някои занаяти като ножарството и изработката на декоративни порти и огради.

Бележки
Вакарелски, Христо – Българско народно изкуство. София, Издателство „Български художник“ 1969.
Вакарелски, Христо – Етнография на България. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“ 1974.
Народни художествени занаяти в България. София, Издателство „Спектър“, 1992.
Снимки от работен процес благодарение на Стефан Чаков.
+