Зареждане...

Тъкачество – Български занаяти

Тъкачеството е занаят, който се занимава с изработката на битови тъкани, платове, постелки, килими и черги. Материалите, с които тъкачите работят могат да са разнообразни, като най-често срещани са тези от животински произход, като вълна или козина, както и с растителен, като памук, коноп, лен. Изработката на тъкани е трудоемък и продължителен процес, който започва с добива на нишката, от която предстои да се изтъче крайния продукт. Материалът, който ще бъде използван, трябва първо да бъде разчепкан на уред с множество дълги шипове, наречен дарак, за да се подредят и почистят влакната, от които ще се произведе нишката. Самият процес на преобразуване на суровината в нишка се нарича предене и в миналото е ставал с помощта на хурка и вретено, като по-късно техен заместител става чекръка. Вече изпредена и с необходимите качества, нишката може да бъде оцветена с растителни или животински багрила, след което е готова за употреба.


За самия процес на тъкането се използва уред, наречен стан, като той се среща в хоризонтални и вертикални варианти. Станът представлява две дървени рамки, като от неговите краища, на две цилиндрични греди, наречени кросна се обтягат основните нишки на тъканото изделие – от едната страна е неговата основа, а от другата работи самият тъкач. След това нишките преминават през т.нар. нищелки, които посредством движение с педали, разменят позициите на съседни нишки и улесняват преминаването по хоризонталата на друга нишка (вътък). Тя е „носена“ от пособие, наречено совалка, което представлява издължено парче дърво с широка дупка в средата, където стои макара с намотаният материал. Совалката се движи напречно през основните нишки, като редува преминавания по ширината на изделието и при всеки неин курс, нищелките сменят позицията си. За да се получи плътна и здрава тъкан, след всяко преминаване на совалката направеният ред се сгъстява към предните с помощта на пособие, подобно на голям гребен (бърдо) което едновременно притиска всички нишки от даден ред към предния.


В исторически план, още от древността хората са имали нужда от различни тъкани – било то за уют в жилището или за дрехи. Така се е създала нуждата от умение, което да произвежда текстил за битови нужди. Въпреки че, проучването в тази посока е сравнително трудно, поради малкото запазени примери (заради трудната консервация на изделията през вековете), на Балканите тази практика може да се проследи назад до тракийското население или дори до културите преди него, като за това съдим по останки от инструменти, които са служели за изработка на текстил, както и по техники, за които се предполага че се коренят в древността. През средновековието непосредствената близост с Източната Римска империя изиграва основна роля в развитието на тъкачеството, а фактът че България се намира на кръстопът между Европа и Близкия изток допълнително обогатява културния и търговски пейзаж.


В разцвета на Първата Българска държава търговията с ленени изделия е процъфтявала, като лененият плат във Византия идвал основно от българските земи. Така износът към големите градове на империята е наложил преминаването на тъкачеството от домашния условия към по-организирано производство. До самия край на Втората Българска държава се изработва лен – предимно за износ и коноп – за вътрешна употреба, като това се запазва чак до средата на XIX век, когато памука започва да ги измества.
През първите векове на османското робство се изработват платове, освен за домашна употреба, така и за турската армия. Заради несигурната обстановка населението се мести в подбалканските райони за защита, където се оформят занаятчийски центрове като Габрово, Котел, Сливен, Копривщица, Самоков и други. Тъй като там планинският терен не е бил много подходящ за земеделие – процъфтявало тъкачеството, като пазара за изделията на този занаят бил голям и градовете бързо замогнали. Съществували са различни подразделения на тъкачеството, като платнарство, абаджийство, гайтанджийство, като особено голям е бил износът на аба и шаяк – най-голям център на който бил град Сливен, където производството достигало 170 000 топа аба годишно, благодарение и на фабриката на Добри Желязков.

През втората половина на XIX век се засилва и външната търговия и от Българско се изнася много вълна, особено за Дубровник и Венеция, като най продуктивен е подбалканския регион. С напредването на търговията в по-развитите градове и по врема на големите международни панаири, се появявил плат от Австрия, който бил продукт на леката промишленост и постепенно изместил местното производство. Към края на века, пловдивски търговци започват вноса на промишлени машини от Виена, което спомага за механизацията на процеса. Постепенно този напредък на промишлеността закрива нашето местно производство, но то продължава да живее в домовете на хората дори и в годините след Освобождението и в началото на XX век.

Бележки
Вакарелски, Христо – Българско народно изкуство. София, Издателство „Български художник“ 1969.
Вакарелски, Христо – Етнография на България. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“ 1974.
Народни художествени занаяти в България. София, Издателство „Спектър“, 1992.
Кръстева-Ножарова, Гина – Домашно традиционно тъкачество и орнаментирани тъкани в България. София, БАН, 1981.
+